В началото на миналия век Джон Боулби открива, че повечето младежи деликвенти, с които работи са били лишени от здравословна връзка със своите майки в ранна възраст. В резултат на това за тях е трудно или почти невъзможно да формират връзка на доверие или въобще връзка. 
Това негово откритие води до създаването на теорията на привързаността между детето и майката и по-късно благодарение на работата и изследванията на много други учени, се изгражда цялата концепция за типове на привързване и за последиците върху човешката психика, ако такова отсъства. 

Боулби определя три етапа, през които минава едно дете, лишено от грижата на майка си (респективно на друга фигура, която се грижи за него): протест, отчаяние и непривързаност.
Достигайки последния, този на непривързаността или откъсването (detachment) поради продължително отсъствие на майката, детето изглежда външно спокойно, не търси своята майка, но емоциите му са подтиснати и действията му са насочени да се хареса на околните, за да оцелее. За съжаление, веднъж изграден този защитен механизъм на несвързаност с другите, той остава, загнездва се в психиката и не позволява здравословни взаимоотношения с околните, дори когато ги желаем. Нашият мозък е възприел, че заплахата от това да липсва човекът, който обичаме е твъде голяма и затова просто спираме да се свързваме, за да не се стига до там. 

На този фон, се формира нашето съвременно разбиране за значимостта на това да сме привързани. Тялото ни, нервната ни система, първичните структури на нашия мозък, се нуждаят от фундаментална привързаност, за да растат и да се развиват правилно.

Какво обаче се случва, когато към това разбиране прибавим характерната за източни философи концепция за непривързаност (отново наричана detachment)? Почти всеки, посетил йога или езотерична практика, чува в някаква форма да не се привързва, че привързаността не е добродетел и ни ограничава по пътя на нашата автентичност и свобода, които в различните течения са наричани по много (наистина много) различни начини. Често се поставя и проблемът за очакванията. А привързаността е очакване за физическа сигурност в своя генезис. 

И тук настава едно малко объркване, чието проявление се оказва трудно за хората, опитващи се да интегрират в живота си духовното послание. От една страна, имаме потребност да сме свързани с другите, а от друга си налагаме да не сме привързани към тях. Едно от крайните изражения на това състояние е липса на отговорност в отношенията с другите, поставяйки концепцията на непривързаността като щит и средство за лично бягство.

Как обаче следва да свържем нуждата ни от привързаност и концепцията за непривързаността по здравословен начин?

Греши ли тялото или греши философията? 
Можем ли да отречем нуждите на тялото, ако вървим по духовен път?

Имам една любима притча от “Тибетска книга за живота и смъртта” на Согиал Ринпоче, която разказва как един богат и наскоро духовно просветен човек се срещнал с просяк. Просякът го помолил за помощ, а богатият човек му обяснил, че той сам си е избрал да е просяк в този живот и това е неговата карма. Затова той уважава кармата като не му помага. Когато богаташът с гордост разказвал историята, бил попитан от един Учител:  А, ти от къде знаеш, че не е твоя карма да му помогнеш? 

По същия не особено правилен начин разбираме и най-вече прилагаме концепцията за непривързаност, пренебрегвайки базови човешки потребности. Като хора с тела, имаме нужда да бъдем привързани, , за да е организирана нашата психика и да може да отговори на всички изисквания, които поставяме пред нея ежедневно. 
Но духовното има своето място и за да се интегрира правилно, има нужда от здрава психика, която да го прегърне, не в отрицание, а в цялост.

Едно от най-хубавите обяснения, които някога съм срещала в източната философия за непривързаността, е дадена от Ричард Ръд в неговите базирани на китайската И Дзин традиция Ген ключове. В 42-ри ген ключ той описва това да бъдем непривързани с очакванията, които имаме спрямо резултатите от своите действия. Когато действаме с намерение, от душа и в цялост, без да бъдем обусловени от очакването да постигнем конкретна цел, а защото обичаме дейстивието, всичко се превръща в радост. Нашият фокус застава на правилното място и пътят сам по себе си е щастие. Щастие на дете, което играе.

Ген ключ 29*…

В отношенията между хората, привързаност има, както и отдаденост. И тя сама по себе си е дар. Разбира се, тя не предполага безграничност, защото сме човеци с нужда от личностни граници. Но не можем да отричаме нужда, чието физиологично отражение предпоставя какви невронни връзки ще създадем и как ще виждаме света.

Психиката е мястото, където духовното и телесното се срещат. Тя е мост, който интегрира и свързва. Обратното е пагубно.